Рила – преоткриване (част втора)

След продължително отсъствие поради много други положителни емоции, които натрупах, публикувам и част втора, продължение на разказа ми за преоткриването на планината Рила…

Групата

Когато тръгне на път и изостави зоната си на физически и душевен комфорт, човек винаги се стреми да вземе със себе си тези хора, които му доставят най- много душевно спокойствие. Инстинкта ни за самосъхранение ни кара да вземем хора, които могат да ни защитят в трудни ситуации, да ни подадат ръка, ако тръгнем да падаме от някое било. В моя случай обаче, аз тръгнах с група непознати лица. С мен бяха няколко близки приятели, но останалите бяха напълно нови личности. Животът ме е научил да не натоварвам хората със собствените си очаквания към тях. Така направих и в планината. За моя радост, групата се оказа задружна, весела и пъстра. Имах възможността да общувам с инженери, моряци, компютърни специалисти, бъдещи ветеринари, вегетарианци, търговци и бивши футболисти. Наглед групата изглежда достатъчно разнородна и предполага разнобой по отношение на интересите и темите на разговор, но за щастие, при нас това не се получи. Може би обединени от енергията на планината и от общата цел – да съхраним себе си и да се насладим на даровете на природата, ние се превърнахме в задружен екип. Радвам се, че планината ме срещна с тези хора и ми позволи да ги опозная.

Надморската височина 

Като неопитен планинар, не съм подозирал от колко голямо значение е надморската височина и по- скоро бързата смяна на средата – от ниска към висока надморска височина. Уви, още първия ден от пътешествието изпитах неприятното въздействие, което се изразява в невъзможността да напълниш белите си дробове с достатъчно количество кислород. Усещането е като задушаване, което обаче продължава с часове, понякога с дни. На мен ми отне 5-6 часа, в които дишането ми се учести осезаемо. Налагаше се да дишам дълбоко, което всъщност не ми помогна много. Усещането, че не можеш да напълниш дробовете си с кислород не е приятно. Много хора изпадат в панически страх, че ще се задушат. За мое щастие, аз не успях да стигна до този етап. На поглед пръв, надморската височина от която тръгнахме не звучи колосално – 1720 метра /хотел Мальовица/. В този първи ден на безкислородие, групата направи изкачване от близо 700 метра, като достигна предела над хижа Иван Вазов / около 2400 метра/, а след това се спусна до 2300 метра /хижа Иван Вазов/. Неприятното усещане предизвикано от смяната на надморската височина изчезна още на първия ден. Ако и вие изпитате подобно нещо, съветът ми е на първо място да запазите спокойствие. След това забавете темпото. Правете по- чести почивки и най- вече, разкопчейте раницата при гърдите. Това ще освободи гръдния кош и ще ви позволи да поемате много по- големи количества кислород.

Билките

Един от най- големите дарове на планината /поне за мен/, са билките и горските плодове. Може би в този момент си казвате, че билки могат да бъдат намерени навсякъде. В големите супермаркети продават всякакви видове чай. Все по- популярни стават специализираните магазини и дрогериите. Да, прави сте, но има една огромна разлика. Билките в магазините са с неясен произход, докато тези в планината са чисти, с много по- наситени аромати, има ги в изобилие и са дар от природата. Дива мащерка, жълт кантарион, конски босилек… Нямате представа какъв вкусен и ароматен чай се получава от прясно набрана дива мащерка. Дивите плодове са добро оправдание за кратки почивки, глътка вода и покачване на кръвната захар. В по- ниските части на планината, храстите от малини и къпини са обрани. Големи групи от цигани обикалят гората, берат и плодове, а след това ги продават. За щастие, в по- високите части, където терените са по- трудно проходими и изискват по- сериозни усилия, плодовете се консумират само от преминаващите планинари и има за всички. За любителите на алкохола, планината също е помислила. В Рила има изобилие от хвойна, чиито аромат е изключително наситен и се усеща от далече. С плодовете на този храст се произвежда и питието на английската кралица – джин.

Белите братя

„За да се образува едно общество от хора, които да имат велика Любов един към друг, да се образува една среда на Любовта, за да може от този център да се изпратят мощни вълни на Любов в целия свят. Да се разлее тази Любов по света, да достигне до душите на хората и да ги събуди.” – цитат от официалния сайт на бялото братство. За тези които не са запознати, бялото братство представлява група от хора, събрани от обща цел и вярвания. Братството има много поддръжници, които всяко лято през август се събират край Рилските езера, където медитират, общуват помежду си и танцуват. Наричат ги бялото братство, защото всеки от тях носи бяло докато е в планината. Разглеждайки официалния им сайт, струва ми се, че в идеите и принципите им няма нищо лошо и нехуманно. Като човек, който не вярва в църквата, съм склонен да опознавам различни общности, различни от общоприетите. Правя го от чисто любопитство и обогатяване на културата. Факт е обаче, че около бялото братство се бяха заформили много скандали в обществото. Факт е също, че докато бяхме в хижа Иван Вазов, част от членовете му се опитаха да проповядват вярванията си, но бяха възпрени от стопаните на хижата „ Никога няма да ви оставя без подслон и храна, но забранявам да говорите за братството си тук. Знаем какво всъщност правите и защо го правите, но не можем да ви спрем. Не искаме тази хижа да става част от всичко това.“, бяха думите на хижаря в Иван Вазов. Аз лично не зная какво има предвид, но щом го изрече пред толкова много хора, може би има защо. В крайна сметка, живеем в общество, което се учи да бъде свободно и отворено към новото и различното. Нека това братство съществува в мир и спокойствие. Щом не се държи агресивно и настъпателно в дейността си, има пълното право да бъде обединител на хората, които са решили да му се отдадат.

Екипировката

От Александър – Коцката зная, че основен фактор за успех при пътешествие из планината е екипировката с която разполагаш. От ключово значение са обувките, раницата, дебелите дрехи /през зимата/, шапката, термоса. Съветвам ви добре да проучите какво и от къде можете да си купите, ако не сте го направили вече. На първо място в списъка трябва да стоят обувките. Отделете най- много време в проучване и най- много средства именно за тях. Важни са, защото гарантират стабилността ви по време на прехода. Когато обувките са качествени, подметката осигурява защита от натъртване на петите, а високият борд пази глезените ви от изкълчване. Лично мен, обувките ме спасиха от няколко опасни подхлъзвания и падания. Все пак, никой не иска да навехне глезен в първия ден от десетдневен преход в планината.

Друг съвет, който мога да дам по отношение на екипировката е да изберете раница, която да стои удобно на гърба ви. Важна е рамката, която разпределя тежестта по целия гръб, а не само върху рамената или кръста. И когато говорим за раници, нещо много важно – не прекалявайте с тяхното пълнене. Повярвайте ми, в първия ден на прехода се наложи Коцката да носи част от моите вещи, защото тежестта, респективно умората, която причинява, ми дойдоха в повече. Когато сте в планината е редно да загърбите суетата. Преценката се прави спрямо продължителността на прехода, но ви съветвам да бъдете обрани. Носих много дрехи, които така и не облякох. Странното беше, че дори не изпитах необходимост да ги облека. Когато си в планината, градската суета губи силата на въздействието си върху теб. На дневен ред идват мисли и чувства, които са на едно по- високо емоционално ниво.

 Питомните диви животни

Да, дивите коне, овце и крави се оказаха питомни. Питомни ама не съвсем, защото живеят в планината през цялото лято, пуснати на свобода. Стадата се извеждат в началото на март и се прибират в подножието на планината едва когато падне първия сняг. Оказа се обаче, че това не представлява проблем.  Поне не толкова голям. Когато видях първото стадо от коне, бях убеден, че това са стада от диви животни. В последствие обаче се запознах с едно момче, което се грижеше за част от тях – Росен. Благодарение на него научих много неща за нетуристическия живот в планината и искам много да му благодаря, въпреки че той надали има достъп до Интернет за да прочете това. Та Росен ми разказа, че всъщност стадата с конете са специална балканска порода, преминала през сериозна селекция, за да получи качества, които да й помогнат да оцелява и да бъде ефективна в планински условия. Кончетата са по- ниски от тези, които съм свикнал да виждам в моя край. За сметка на това обаче, те са доста по- широки, което им дава възможност да носят много повече товар и да бъдат стабилни, изкачвайки планинските чукари. Голяма част от конете са пуснати на свобода в природния парк, като всеки стопанин познава собственото си стадо. Самото стадо си има водач – агър. Това обикновено е нескопен мъжки, който „разполага“ с всички женски в стадото. Често влиза в битки с останалите мъжки или пък с пришълци от други стада, решили да разнообразят социалните си контакти.

„Я много обичам лето да идем в планината. Тука не ми е тежко да идем“ – сподели ми Росен. Тогава с мой приятел се запитахме, дали всъщност Росен някога си е мечтал да води живот като нашия – живот в стерилна и подсигурена градска среда, заобиколен от удобства и привилегии?

Освен стада от коне, в планината често могат да се срещнат и стада от планински овце. В хижа Иван Вазов всеки може да си купи току що квасено овче мляко, което няма консистенцията на млякото от кофичките в супермаркетите. Напротив, млякото е много по- гъсто, с наситен маслен вкус. За мен вкусът не беше нов, понеже съм израснал на село, но за част от приятелите ми, консумацията на подобен продукт беше блаженство. Всъщност, всеки гост на планината може да си купи мляко директно от производителя – бивакът зад отсрещния хълм, стига да успее да се пребори с глутницата овчарски кучета. Да, не всеки може да стигне до стадото, което яростно се защитава от български овчарски кучета  мастодонти.

Скоро ще публикувам и последната трета част от разказа ми.
Ето и пълната галерия от снимки. 

Advertisements

Рила – преоткриване (част първа)

Наречена от славяните, нашите прадеди, планината Рила е притегателно място за много българи и пътешественици от далечни страни. Още Природата е решила, че това място ще бъде обаятелно не с друго, а именно с кристално бистрите си езера и с прохладните си и непресъхващи ручеи. Именно от тях извира и името й – многоводната планина. В древността, тракийците са наричали мястото по различни начини – Донука, Донукас и дори Роула.

През летните месеци, прохладата на голите зъбери носи на своите гости разтоварване от комерсиалното ежедневие, успокоение за буйните духове и насита за жадните за красота очи. Търсещите изпитания за силата на духа и тялото, също намират своето място. На моменти склоновете са отвесни, предполагащи смирено уважение или фронтално изправяне срещу предизвикателството. Въпрос на нагласа, желание и възможности.

Национален парк „Рила“

На територията на планината Рила се намира и едноименния природен парк. Това е най- големият от трите, ситуирани на територията на Република България. Основната презумпция за неговото създаване е опазването на няколко основни екосистеми, обитавани от многообразни представители на животинските и растителни видове. За да се ограничи в оптимална степен човешката намеса върху природните процеси, държавата е създала четири резервата на територията на парка.  Централен Рилски резерват е първият от четирите и в същото време най- голям на Балканския полуостров. На негова територия се намира и най- високата част от природния парк – връх Мусала. Парангалица е вторият. Името му има старогръцки произход и означава „забраненото място“. Резерватът е обособен с идеята да се предпазят от унищожение масивите от смърч. След резервата „Ибър“ се намира и най- малкият такъв на територията на България – резерват „Скакавица“.  От особена важност за тази част от парка са масивите от Бяла Мура. Тук се намира и най- високия рилски водопад – Скакавица.

Въпреки усилията на райнджърите, природолюбителите и отговорните граждани, човешкото въздействие върху местообитанията е осезаемо. На много места се наблюдават изхвърлени фасове, хартии и салфетки. Често се виждат моторни превозни средства, чиято единствена обоснована цел е печалбарство или задоволяване на нечие его. Много хора биха преоткрили очарованието на планината само с една проста промяна на нагласата. Да бъдем отговорни към себе си, към ближния, към природата не е самоцелно хрумване. Това е задължение.  Боклуците нямат крака, мястото им е в раницата.

Началната точка

Всяко пътешествие има своята отправна точка. Нашата експедиция започна в подножието на връх Мальовица. На час път от хижа Мальовица се намира и едноименния хотел. Мястото разполага със собствен паркинг, където с най- голямо удоволствие, всеки планинар може да каже довиждане на черните сажди. Хотелът разполага с уютно местенце за сплотена вечеря или самотна и мечтателна закуска. В близост започват и няколко основни туристически пътеки, които могат да ви отведат до хижа Иван Вазов, хижа Рибните езера, до Рилски манастир или до Страшното езеро.

Водачът

Колкото топла и слънчева да бъде планината през лятото, то тя на първо място остава сурова и непредвидима. Като неопитен планинар, не бях подготвен добре за предизвикателствата, които ми предстоят. Тук не трябва да се разбира човешката невъзможност за справяне с физическите изпитания. Напротив, тук става дума за върхове в нашето съзнание, пред които всеки от нас, в малка или голяма степен, се изправя. В тези преломни моменти, от ключово значение е до нас да има стабилно рамо, на което да получим упора или просто да поемем спокойна глътка въздух. Ако планинските върхове стоят пред нас като непоклатими исполини, то до нас също трябва да застанат силни и уравновесени водачи. В моят случай, планината ме срещна с Александър Топузов – Коцката, който само на 28 години, познава в дълбочина човешката природа и планинската страст. „Планината е за всеки. Когато човек се отдаде на атмосферата, той изпълва сетивата си с дъх на билки, с вдъхновяващо съзерцание и с успокояваща тишина“ – охотно описва планинския пейзаж Сашо. Доближавайки се до Александър, човек разбира кои всъщност човешки качества са от най- голямо значение по време на планинска експедиция. На първо място, трябва да бъдеш съпричастен. Само по този начин, можеш да разбереш своевременно и в дълбочина страховете и задръжките на ближния. Можеш да намериш път към съзнанието и да допринесеш за това то да се освободи и да се наслади. В преломните моменти, планинарят няма нужда от глътка вода, а от окуражаваща дума и протегната ръка. Освен съпричастен, в планината човек трябва да бъде и търсещ. Най- хубавата гледка се крие зад най- високия хълм, най- сладката вода се таи в най- дълбокото езеро. В нашата природа е да търсим непознатото. Съзнанието ни има нужда от малък подтик и е способно да те отведе до невиждани места и моменти.

Следва продължение….