Всичко е хубаво, когато е ново, само историята – не

WP_20150221_16_08_32_Panorama

Напоследък все по-често чувам своите приятели и близки да казват, че се срамуват от факта, че са българи. Били сме бедна държава, нямали сме добри условия на живот, всички ни използвали за изтривалка и евтина работна ръка. Страда ли българинът от хронично чувство за малоценност? За мен, да – липсва ни самочувствие и увереност, които да позволят на потенциала ни да се разгърне. Ако фактът, че България е най-бедната държава в ЕС е неоспорим, толкова по-безспорна е и максимата, че човек получава толкова, колкото сам дава на себе си. И за да опитам да преобърна тенденцията, ще ви разкажа за старата столица Плиска, която посетих наскоро.

Не е нормално българите да сме потомци на една от най-старите държави в съвременната история на стария континент, а да се възприемаме като невръстните пеленачета на майка Европа. Макар и непослушни, ние винаги сме били част от авангарда на онези времена. Не е случайно, че когато Аспарух създава България и обявява Плиска за нейна столица, градът е един от най-големите и богати градове на континента. В онези времена най-важно за един град е била физическата преграда, която да пази населението от варварски набези (неслучайно уточнявам „физически“, за да не се прави препратка със съвременните антивирусни програмки, които ни бранят в момента J). Тогавашният кан решил да действа с размах и инвестирал много време и усилия в отбранителната инфраструктура – изкопал дълбок ров, а след това насипал пръстта до него. Това му осигурило 23-метрова „охрана“ на външния град. Вторият етап включвал 12-метрова каменна стена с отбранителни кули, а най-важното място – цитаделата, било пазено от трета, тухлена стена. Докато западните европейци се давели в собствените си телесни отпадъци, а накипрените им съпруги се къпели в парфюм, за да прикрият миризмата от мръсните си тела, 900 години по-рано в Плиска била изградена сложна система от канализационни тръби. Жителите на града се къпели в обществени бани, в които имало топла вода, подово отопление с горещ въздух и огромно водохранилище. Не били пропуснати и личните удобства – българите живеели в спретнати домове, като всеки имал право на лична собственост. По времето на кан Омуртаг били построени и много религиозни храмове, където прабългарите се обръщали към Тангра. В центъра на главния храм, който представлявал три концентрични правоъгълника, се принасяли животни в жертва.

Специално внимание трябва да обърнем на Голямата базилика, която се намира на около километър от основните разкопки на Плиска. Базиликата била много важна част от вече християнския живот на тогавашните българи. Комплексът от базилика, архиепископски дворец и манастир бил един от най-големите в средновековна югоизточна Европа. Малко познат е фактът, че след Магнаурската школа в Константинопол, Базиликата в Плиска била основно средище за развитие на науката в онези времена. Много учени смятат, че точно тук са работили учениците на Св. Св. Кирил и Методий, положили началото на славянската книжовна школа. Като просветен център, там се изучавали право, архитектура и строителство. Друга теория твърди, че Базиликата е мястото, където са погребани великите български канове. Тъй като все още няма открит друг мавзолей на български владетел от средновековието, най-вероятно мъжете са били погребвани именно там. Мястото е заредено с много силна енергия, която се усеща още със самото пристъпване в комплекса. Преди време Божидар Димитров беше разказал, че при една среща с баба Ванга тя му казала – „България няма да се оправи, докато не възстановите Боянската църква, църквата „Св. Чедирдесет мъченици“ и Голямата базилика в Плиска“. Първите две вече са готови, остава само тази край първата българска столица.

Макар и да звучи като клише, трябва да помним историята си. Не само защото тя ни дава възможност да се учим от грешките си, но и ни прави по-значими – с това, което сме постигнали за себе си, с това, което сме дали на другите и с това, което сме направили заедно. За мен историята е като пристан, на който можеш да останеш цял живот, виждайки до ръба на хоризонта, или от който да отплаваш по безграничното море на неограничените възможности.

Advertisements

Пасторално

DSC_0235Методи беше средностатистически българин – от новите столичани. На близо 50 години, той живееше в малък апартамент в един от вървежните квартали на София. Имаше двама сина – Петър и Павел, които от години не живееха в милата ни родина. Единият завърши медицина в реномиран български университет, но веднага след като получи дипломата си замина на специализация в Германия, където остана да живее и работи до ден днешен. Другият – археолог по образование и душа, изследваше далечни земи, изпълнявайки заръките на богати държави, желаещи да повдигнат и без това богатото си самочувствие с незнайни факти от иначе бедната си история. Съпругата на Методи – Милена, реши да търси собственото си щастие далеч от него. Преди повече от година, дали заради кризата на средната възраст или просто заради силното си чувство на егоцентризъм, тя реши да търси нови места, нови хора и нова любов. Замина за Италия, където – вместо светло бъдеще със загорял от слънцето напет римлянин, намери само нископлатена работа, фалшиви приятели и много алкохол, който да заличава мрака в съзнанието й всяка вечер. Рядко се обаждаше на Методи, въпреки че й липсваше. Не топлата му ласка и милата дума, а спокойствието, което й даваше заплатата му. Рядко се обаждаха и децата. Забързани в работното си ежедневие, нито Петър, нито Павел се сещаха да чуят бащиния глас. Добре ли звучи, има ли нужда от нещо, ще вдигне ли слушалката изобщо.

Такъв беше животът на Методи през последната една година – безвремие, което все по-често го караше да мисли за живота, за смисъла от това да продължаваш да се бориш, за следата, която всеки от нас остава след себе си и за тази, която времето и обстоятелствата остават в нас самите. Вътрешният му глас крещеше за промяна – тиха, спокойна, обмислена, но радикална.

Методи беше родопчанин по рождение. Преди да постъпи в Софийски университет той живееше в сгушеното под полите на Родопа планина китно село Триград. Само на няколко километра от българо-гръцката граница, три пъти граденият Триград носеше във вените си топлата кръв на родопчани – отрудени от тежкия живот на село, винаги готови на битка – за оцеляване или свобода, но винаги усмихнати и гостоприемни. Именно от този дух и енергия имаше нужда Методи в този момент, за да се освободи от тъмната екзистенциална дупка, в която беше попаднал. Имаше нужда от упората, която дава бащиното. Имаше нужда от светлината на железния светилник, за който Талев му разказваше, докато беше малък, четейки опърпана книжка на озарения от слънцето южен склон над селото.

След като обмисли добре своето решение, изгубеният родопчанин събра малко дрехи, освободи се от работа, приготви колата и замина. Реши да се върне за известно време в родния Триград, воден от неистовото желание да намери спокойствие за душата си. Пътува дълго. Времето беше топло и слънчево – нетипично за късната есен, която бе обзела София. Не усети времето, за което стигна до Триградското ждрело. Беше пропуснал няколкото часа, през които шофираше машинално по магистрала “Тракия”. Едва острите завои, тесният път и безконечните пропасти, издълбани през годините в твърдия гранит от буйните планински води, го върнаха в осъзнатата реалност.

Пристигна в ранния следобед. Все още не бяха продали семейната къща, която обаче не бе пощадена от силата на времето. Мазилката беше започнала да се лющи, залепените по стъклата на прозорците стари вестници, чиято цел беше да предпазят вътрешността от изпепеляващите лъчи на лятното слънце, бяха избелели, дворът се беше превърнал в красив кехлибарен килим, изпъстрен от изпадалите листа на безформените корони на старата овошна градина. По всичко личеше, че имотът не се стопанисва от години, но вратите бяха все така добре залостини, прозорците здрави, а плодовете необрани. Родопчани уважаваха ближния и никога не биха посегнали върху чуждото. Животът ги бе научил, че срещу суровите изпитания на планината могат да се изправят само ако са единни, уважават се и си помагат. Ето защо никой не бе посмял да разбие и ограби старата запустяла къща.

Минаха няколко дни, през които Методи беше зает с домашната работа. Почисти изпадалите листа и гниещи плодове, изгори изсъхналата от слънцето трева, проветри вътрешните помещения, поправи остарелия водопровод и закова няколко от счупените дъски на стълбите, водещи към втория етаж. Всичко това му помогна да запълни съзнанието си с мисли, позволили да прикрие раната, която кървеше в собствената му душа от известно време. Тази благодат обаче не беше вечна. Той имаше нужда от споделяне. Имаше нужда да разкаже всичко, което му се бе случило през годините, откакто беше напуснал бащината стряха и бе поел по собствения си път. Тези му желания го накараха да осъзнае, че в селото не е останал нито един от приятелите, с които бе прекарал детството си. Всеки един от тях беше уловил полъха на собствения си вятър, който го бе отвел далеч от планината. Мистичната й енергия не бе успяла да задържи времето, което безвъзвратно беше оставило следите си върху миналото, настоящето и бъдещето на селото, на родопчани и на Методи. След като разпита в местната кръчма за Станчо, Иван, Николай и Милен, той разбра, че и те като него  може би търсеха своята хармония някъде далеч от родното място.

Мина ден, минаха два, Методи все по-често започваше да се връща в онова болезнено състояние на угриженост, което изпиваше всяка капка енергия, живееща в душата му. След като свърши всичката домакинска работа, която превърна запустялата къща отново в дом, сблъска се с болезнената реалност, че макар и под родната стряха отново е сам, той реши, че свежестта на гората би могла да донесе така жадуваното спокойствие. Сливането с природата в най-натуралния й вид щеше да му помогне да събере мислите си отново и да опита да ги подреди.

Само след няколко минути с кола, той паркира в подножието на еко-пътека, която отвеждаше зажаднелите за природни изживявани туристи към популярните Смолянски водопади. Тръгвайки нагоре по планинската пътека, Методи подмина няколко остарели и изоставени сгради, прикрити зад избуялата дива растителност. “С труд и упоритост всичко се постига”, прочете върху каменна колона, която преди години е била вход към местното предприятие за развъждане на риба. Малко по-настрани от сервизните помещения бяха и самите басейни, които тънеха в разруха и само идеалната геометрия помежду им напомняше, че това не са чудати природни форми, а творения на пренавития социалистически строй. Малко по-нагоре, веднага след стария каменен мост, от който невръстните родопчани ловяха риба навремето, стоеше новият информационен център, построен по европейски стандарт с европейско финансиране. Покривът беше нареден по традиционна родопска технология – с речни камъни, модерни габиони спираха свлачищните процеси, а коминът пушеше кокетно в очакване на зажаднели за знание туристи. Какъв контраст – помисли си Методи. Може би след време и тази модерна постройка ще изживее наказанието на времето, така както го прави старият рибарник, така както го прави и той самият. Песента на горските птички го върна в реалността и той реши да продължи нагоре. Следваше живописна пътека, подаряваща красиви гледки на дървени мостове, реещи се водопади и разхлаждащи водни пръски. Макар и през есента, времето беше топло и човек имаше нужда от водната прохлада на природата. На връщане от красивата панорамна площадка, която беше естествен завършек на пътеката, Методи мина покрай къщата на бай Илия, който той помнеше от детските си години. Красива бяла къща и двор с голяма оранжерия. Методи погледна с любопитство, като се надяваше да зърне зад ъгъла стария си познайник. Мина покрай оранжерията, от която се носеше смрад на гниещи отпадъци. Дървените колове все още придържаха насъжденията от летни домати, които очевидно никой не беше събрал. Черни листа и стичащ се по стеблата сок. Това беше нетипична гледка за къщата на бай Илия, който се славеше в района като виден домошар и скопосаник. Методи се приближи към постройката в двора и тогава забеляза детайлът, който го вледени. Черно-бял некролог и черна забрадка, набързо завързана на входната врата. Очевидно старецът се беше споминал в средата на лятото. Няколко дни след случката Методи разбра, че децата му са се прибрали само за ден. Погребали покойника, заключили къщата и си тръгнали. Служебни ангажименти – оправдали се те, отпрашвайки със скъпарските си возила.

Гледката на безлюдната къща още повече натъжи Методи. Историята го върна обратно в реалността, която за пореден път зашлеви безжалостната си плесница по сбръчканото лице на родопчанина. Тежка въздишка и тих плач – това беше неговият начин да се сбогува със стария си познайник от детството.

Шарена табела с надпис “Монсанто” беше забучена на няколко места около старата нива, при която Методи спря за малко преди да се върне в селото. Това беше нивата, където той беше създаден, където пое първата си глътка въздух и където беше откърмен. На тази нива той помнеше своята майка, баба и леля, които отглеждаха тогавашните родопски картофи и смолянски фасул, даващи препитание за много народ от суровата земя. Култури, осигуряващи спокойствие и устойчивост на земята и на хората, които сега бяха заменени от модифицирани семена, произведени от международна корпорация със съмнителни практики. Старите привички се бяха превърнали в модерни проекти на висока цена.

– Родопски мед ли търсиш, синко, провикна се прегърбена старица към Методи, който се беше отнесъл в мислите си.

– Себе си търся, бабо, отговори й той и се учуди от болезнената искреност, с която й отвърна. Загубил съм се и си търся душата. Върнах се от София да диря спокойствие в планината, но не го намирам. Всичко се загуби, светът се преобърна. Когато бях дете, планината ми даваше увереност и спокойствие, а сега не се получава. Няма ги майка, татко, децата и жената. Няма ги приятелите, няма ги безгрижните дни. Няма го и бай Илия. Няма нищо…

– Не успяваш синко, защото търсиш на грешното място. Обърни се и погледни. Обърни се, но не на север, не на юг. Там склоновете са еднакви. Обърни се към себе си. Всичко е в теб – и хармонията, и спокойствието и увереността. Планината е място за споделяне. Понякога топло и слънчево, понякога студено и мрачно, но винаги красиво. Не очаквай да получиш миналото обратно, защото дори и планината не може да ти го върне. Тя може да те изслуша и окуражи, но не може да те насочи. Тръгвай и води. Само така ще продължиш и ще излезеш от бездната.

Методи не отвърна нищо. Целуна старицата по загрубялата страница, качи се в колата и замина. Прибра се в къщата по залез. Събра багажа си, заключи вратите и отпътува обратно към София. Върна се променен. Смени собствената си нагласа и разбиране за живота и природата. Това му помогна да превърне София в собствената си Родопа планина, която му подаряваше пасторалните си гледки всеки ден, стига да имаше очи да ги види. Получи онази способност, която орлите бяха отвоювали от планината – полетът към безграничната свобода.

 

Рила – преоткриване (част втора)

След продължително отсъствие поради много други положителни емоции, които натрупах, публикувам и част втора, продължение на разказа ми за преоткриването на планината Рила…

Групата

Когато тръгне на път и изостави зоната си на физически и душевен комфорт, човек винаги се стреми да вземе със себе си тези хора, които му доставят най- много душевно спокойствие. Инстинкта ни за самосъхранение ни кара да вземем хора, които могат да ни защитят в трудни ситуации, да ни подадат ръка, ако тръгнем да падаме от някое било. В моя случай обаче, аз тръгнах с група непознати лица. С мен бяха няколко близки приятели, но останалите бяха напълно нови личности. Животът ме е научил да не натоварвам хората със собствените си очаквания към тях. Така направих и в планината. За моя радост, групата се оказа задружна, весела и пъстра. Имах възможността да общувам с инженери, моряци, компютърни специалисти, бъдещи ветеринари, вегетарианци, търговци и бивши футболисти. Наглед групата изглежда достатъчно разнородна и предполага разнобой по отношение на интересите и темите на разговор, но за щастие, при нас това не се получи. Може би обединени от енергията на планината и от общата цел – да съхраним себе си и да се насладим на даровете на природата, ние се превърнахме в задружен екип. Радвам се, че планината ме срещна с тези хора и ми позволи да ги опозная.

Надморската височина 

Като неопитен планинар, не съм подозирал от колко голямо значение е надморската височина и по- скоро бързата смяна на средата – от ниска към висока надморска височина. Уви, още първия ден от пътешествието изпитах неприятното въздействие, което се изразява в невъзможността да напълниш белите си дробове с достатъчно количество кислород. Усещането е като задушаване, което обаче продължава с часове, понякога с дни. На мен ми отне 5-6 часа, в които дишането ми се учести осезаемо. Налагаше се да дишам дълбоко, което всъщност не ми помогна много. Усещането, че не можеш да напълниш дробовете си с кислород не е приятно. Много хора изпадат в панически страх, че ще се задушат. За мое щастие, аз не успях да стигна до този етап. На поглед пръв, надморската височина от която тръгнахме не звучи колосално – 1720 метра /хотел Мальовица/. В този първи ден на безкислородие, групата направи изкачване от близо 700 метра, като достигна предела над хижа Иван Вазов / около 2400 метра/, а след това се спусна до 2300 метра /хижа Иван Вазов/. Неприятното усещане предизвикано от смяната на надморската височина изчезна още на първия ден. Ако и вие изпитате подобно нещо, съветът ми е на първо място да запазите спокойствие. След това забавете темпото. Правете по- чести почивки и най- вече, разкопчейте раницата при гърдите. Това ще освободи гръдния кош и ще ви позволи да поемате много по- големи количества кислород.

Билките

Един от най- големите дарове на планината /поне за мен/, са билките и горските плодове. Може би в този момент си казвате, че билки могат да бъдат намерени навсякъде. В големите супермаркети продават всякакви видове чай. Все по- популярни стават специализираните магазини и дрогериите. Да, прави сте, но има една огромна разлика. Билките в магазините са с неясен произход, докато тези в планината са чисти, с много по- наситени аромати, има ги в изобилие и са дар от природата. Дива мащерка, жълт кантарион, конски босилек… Нямате представа какъв вкусен и ароматен чай се получава от прясно набрана дива мащерка. Дивите плодове са добро оправдание за кратки почивки, глътка вода и покачване на кръвната захар. В по- ниските части на планината, храстите от малини и къпини са обрани. Големи групи от цигани обикалят гората, берат и плодове, а след това ги продават. За щастие, в по- високите части, където терените са по- трудно проходими и изискват по- сериозни усилия, плодовете се консумират само от преминаващите планинари и има за всички. За любителите на алкохола, планината също е помислила. В Рила има изобилие от хвойна, чиито аромат е изключително наситен и се усеща от далече. С плодовете на този храст се произвежда и питието на английската кралица – джин.

Белите братя

„За да се образува едно общество от хора, които да имат велика Любов един към друг, да се образува една среда на Любовта, за да може от този център да се изпратят мощни вълни на Любов в целия свят. Да се разлее тази Любов по света, да достигне до душите на хората и да ги събуди.” – цитат от официалния сайт на бялото братство. За тези които не са запознати, бялото братство представлява група от хора, събрани от обща цел и вярвания. Братството има много поддръжници, които всяко лято през август се събират край Рилските езера, където медитират, общуват помежду си и танцуват. Наричат ги бялото братство, защото всеки от тях носи бяло докато е в планината. Разглеждайки официалния им сайт, струва ми се, че в идеите и принципите им няма нищо лошо и нехуманно. Като човек, който не вярва в църквата, съм склонен да опознавам различни общности, различни от общоприетите. Правя го от чисто любопитство и обогатяване на културата. Факт е обаче, че около бялото братство се бяха заформили много скандали в обществото. Факт е също, че докато бяхме в хижа Иван Вазов, част от членовете му се опитаха да проповядват вярванията си, но бяха възпрени от стопаните на хижата „ Никога няма да ви оставя без подслон и храна, но забранявам да говорите за братството си тук. Знаем какво всъщност правите и защо го правите, но не можем да ви спрем. Не искаме тази хижа да става част от всичко това.“, бяха думите на хижаря в Иван Вазов. Аз лично не зная какво има предвид, но щом го изрече пред толкова много хора, може би има защо. В крайна сметка, живеем в общество, което се учи да бъде свободно и отворено към новото и различното. Нека това братство съществува в мир и спокойствие. Щом не се държи агресивно и настъпателно в дейността си, има пълното право да бъде обединител на хората, които са решили да му се отдадат.

Екипировката

От Александър – Коцката зная, че основен фактор за успех при пътешествие из планината е екипировката с която разполагаш. От ключово значение са обувките, раницата, дебелите дрехи /през зимата/, шапката, термоса. Съветвам ви добре да проучите какво и от къде можете да си купите, ако не сте го направили вече. На първо място в списъка трябва да стоят обувките. Отделете най- много време в проучване и най- много средства именно за тях. Важни са, защото гарантират стабилността ви по време на прехода. Когато обувките са качествени, подметката осигурява защита от натъртване на петите, а високият борд пази глезените ви от изкълчване. Лично мен, обувките ме спасиха от няколко опасни подхлъзвания и падания. Все пак, никой не иска да навехне глезен в първия ден от десетдневен преход в планината.

Друг съвет, който мога да дам по отношение на екипировката е да изберете раница, която да стои удобно на гърба ви. Важна е рамката, която разпределя тежестта по целия гръб, а не само върху рамената или кръста. И когато говорим за раници, нещо много важно – не прекалявайте с тяхното пълнене. Повярвайте ми, в първия ден на прехода се наложи Коцката да носи част от моите вещи, защото тежестта, респективно умората, която причинява, ми дойдоха в повече. Когато сте в планината е редно да загърбите суетата. Преценката се прави спрямо продължителността на прехода, но ви съветвам да бъдете обрани. Носих много дрехи, които така и не облякох. Странното беше, че дори не изпитах необходимост да ги облека. Когато си в планината, градската суета губи силата на въздействието си върху теб. На дневен ред идват мисли и чувства, които са на едно по- високо емоционално ниво.

 Питомните диви животни

Да, дивите коне, овце и крави се оказаха питомни. Питомни ама не съвсем, защото живеят в планината през цялото лято, пуснати на свобода. Стадата се извеждат в началото на март и се прибират в подножието на планината едва когато падне първия сняг. Оказа се обаче, че това не представлява проблем.  Поне не толкова голям. Когато видях първото стадо от коне, бях убеден, че това са стада от диви животни. В последствие обаче се запознах с едно момче, което се грижеше за част от тях – Росен. Благодарение на него научих много неща за нетуристическия живот в планината и искам много да му благодаря, въпреки че той надали има достъп до Интернет за да прочете това. Та Росен ми разказа, че всъщност стадата с конете са специална балканска порода, преминала през сериозна селекция, за да получи качества, които да й помогнат да оцелява и да бъде ефективна в планински условия. Кончетата са по- ниски от тези, които съм свикнал да виждам в моя край. За сметка на това обаче, те са доста по- широки, което им дава възможност да носят много повече товар и да бъдат стабилни, изкачвайки планинските чукари. Голяма част от конете са пуснати на свобода в природния парк, като всеки стопанин познава собственото си стадо. Самото стадо си има водач – агър. Това обикновено е нескопен мъжки, който „разполага“ с всички женски в стадото. Често влиза в битки с останалите мъжки или пък с пришълци от други стада, решили да разнообразят социалните си контакти.

„Я много обичам лето да идем в планината. Тука не ми е тежко да идем“ – сподели ми Росен. Тогава с мой приятел се запитахме, дали всъщност Росен някога си е мечтал да води живот като нашия – живот в стерилна и подсигурена градска среда, заобиколен от удобства и привилегии?

Освен стада от коне, в планината често могат да се срещнат и стада от планински овце. В хижа Иван Вазов всеки може да си купи току що квасено овче мляко, което няма консистенцията на млякото от кофичките в супермаркетите. Напротив, млякото е много по- гъсто, с наситен маслен вкус. За мен вкусът не беше нов, понеже съм израснал на село, но за част от приятелите ми, консумацията на подобен продукт беше блаженство. Всъщност, всеки гост на планината може да си купи мляко директно от производителя – бивакът зад отсрещния хълм, стига да успее да се пребори с глутницата овчарски кучета. Да, не всеки може да стигне до стадото, което яростно се защитава от български овчарски кучета  мастодонти.

Скоро ще публикувам и последната трета част от разказа ми.
Ето и пълната галерия от снимки. 

Рила – преоткриване (част първа)

Наречена от славяните, нашите прадеди, планината Рила е притегателно място за много българи и пътешественици от далечни страни. Още Природата е решила, че това място ще бъде обаятелно не с друго, а именно с кристално бистрите си езера и с прохладните си и непресъхващи ручеи. Именно от тях извира и името й – многоводната планина. В древността, тракийците са наричали мястото по различни начини – Донука, Донукас и дори Роула.

През летните месеци, прохладата на голите зъбери носи на своите гости разтоварване от комерсиалното ежедневие, успокоение за буйните духове и насита за жадните за красота очи. Търсещите изпитания за силата на духа и тялото, също намират своето място. На моменти склоновете са отвесни, предполагащи смирено уважение или фронтално изправяне срещу предизвикателството. Въпрос на нагласа, желание и възможности.

Национален парк „Рила“

На територията на планината Рила се намира и едноименния природен парк. Това е най- големият от трите, ситуирани на територията на Република България. Основната презумпция за неговото създаване е опазването на няколко основни екосистеми, обитавани от многообразни представители на животинските и растителни видове. За да се ограничи в оптимална степен човешката намеса върху природните процеси, държавата е създала четири резервата на територията на парка.  Централен Рилски резерват е първият от четирите и в същото време най- голям на Балканския полуостров. На негова територия се намира и най- високата част от природния парк – връх Мусала. Парангалица е вторият. Името му има старогръцки произход и означава „забраненото място“. Резерватът е обособен с идеята да се предпазят от унищожение масивите от смърч. След резервата „Ибър“ се намира и най- малкият такъв на територията на България – резерват „Скакавица“.  От особена важност за тази част от парка са масивите от Бяла Мура. Тук се намира и най- високия рилски водопад – Скакавица.

Въпреки усилията на райнджърите, природолюбителите и отговорните граждани, човешкото въздействие върху местообитанията е осезаемо. На много места се наблюдават изхвърлени фасове, хартии и салфетки. Често се виждат моторни превозни средства, чиято единствена обоснована цел е печалбарство или задоволяване на нечие его. Много хора биха преоткрили очарованието на планината само с една проста промяна на нагласата. Да бъдем отговорни към себе си, към ближния, към природата не е самоцелно хрумване. Това е задължение.  Боклуците нямат крака, мястото им е в раницата.

Началната точка

Всяко пътешествие има своята отправна точка. Нашата експедиция започна в подножието на връх Мальовица. На час път от хижа Мальовица се намира и едноименния хотел. Мястото разполага със собствен паркинг, където с най- голямо удоволствие, всеки планинар може да каже довиждане на черните сажди. Хотелът разполага с уютно местенце за сплотена вечеря или самотна и мечтателна закуска. В близост започват и няколко основни туристически пътеки, които могат да ви отведат до хижа Иван Вазов, хижа Рибните езера, до Рилски манастир или до Страшното езеро.

Водачът

Колкото топла и слънчева да бъде планината през лятото, то тя на първо място остава сурова и непредвидима. Като неопитен планинар, не бях подготвен добре за предизвикателствата, които ми предстоят. Тук не трябва да се разбира човешката невъзможност за справяне с физическите изпитания. Напротив, тук става дума за върхове в нашето съзнание, пред които всеки от нас, в малка или голяма степен, се изправя. В тези преломни моменти, от ключово значение е до нас да има стабилно рамо, на което да получим упора или просто да поемем спокойна глътка въздух. Ако планинските върхове стоят пред нас като непоклатими исполини, то до нас също трябва да застанат силни и уравновесени водачи. В моят случай, планината ме срещна с Александър Топузов – Коцката, който само на 28 години, познава в дълбочина човешката природа и планинската страст. „Планината е за всеки. Когато човек се отдаде на атмосферата, той изпълва сетивата си с дъх на билки, с вдъхновяващо съзерцание и с успокояваща тишина“ – охотно описва планинския пейзаж Сашо. Доближавайки се до Александър, човек разбира кои всъщност човешки качества са от най- голямо значение по време на планинска експедиция. На първо място, трябва да бъдеш съпричастен. Само по този начин, можеш да разбереш своевременно и в дълбочина страховете и задръжките на ближния. Можеш да намериш път към съзнанието и да допринесеш за това то да се освободи и да се наслади. В преломните моменти, планинарят няма нужда от глътка вода, а от окуражаваща дума и протегната ръка. Освен съпричастен, в планината човек трябва да бъде и търсещ. Най- хубавата гледка се крие зад най- високия хълм, най- сладката вода се таи в най- дълбокото езеро. В нашата природа е да търсим непознатото. Съзнанието ни има нужда от малък подтик и е способно да те отведе до невиждани места и моменти.

Следва продължение….