Европейски хоризонти 2014-2020

European-Parliamen_1962215b

На прага сме на новия програмен период 2014-2020г. – време, в което благодарение на европейската солидарност в българската икономика трябва да бъдат инвестирани общо 7.6 млрд. евро финансиране по линия на политиката на сближаване. Отделно от това трябва да бъдат получени 2.3 млрд. евро за развитие на селските райони и 88 млн. евро за рибарство и морско дело. Важно е да отбележим, че сумите са рамкови, а от нас зависи доколко успешно ще запълним отделните квадратчета. Въпрос на воля, професионална експертиза и добро лоби. Както вече писах, Варна беше своеобразен флагман в черната класация на европейците – 5 години европейска дупка. Всички вече усещат западния вятър на промяната, елегантно финтирал студения северняк. J

Според сключеното с Брюксел в средата на август т.г. споразумение за партньорство между България и ЕС, финансовите средства са разпределени в общо 5 структурни и инвестиционни фонда – Европейски фонд за регионално развитие, Европейски социален фонд, Кохезионен фонд, Европейски фонд за морско дело и рибарство и Европейски земеделски фонд за развитие на селските райони.

Общо седем пък са оперативните програми, през които различните типове бенефициенти ще могат да кандидатстват за европейските финанси.

  • ОП „Околна среда“ – подпомага секторни политики в областта на водите, отпадъците, биологичното разнообразие и НАТУРА 2000, както и други политики по околна среда и изменение на климата.
  • ОП „Региони в растеж“. Може би най-близката до гражданите оперативна програма, подпомагаща устойчивото и интегрирано градско развитие, регионалните образователна, здравна, социална и пътна инфраструктури, регионалния туризъм, превенцията на риска и техническата помощ.
  • ОП „Транспорт и транспортна инфраструктура“ – финансира мащабни инфраструктурни проекти от общонационално и общоевропейско значение.
  • ОП „Иновации и конкурентоспособност“ . Приоритетни за програмата ще бъдат предприемачеството, експортния и производствен потенциал, технологичното развитие и иновациите, конкурентоспособността и продуктивността на предприятията, зелената и ефективна икономика, енергийните технологии и енергийната ефективност на предприятията .
  • ОП „Развитие на човешките ресурси“. Програмата има за цел да подобри достъпа до заетост и качеството на работните места.
  • ОП „Добро управление“. Чрез програмата се финансират проекти, свързани с дейността на централната, областната и общинската администрация, структурите на съдебната система и неправителствените организации. Цели се постигане на по-висока ефективност, ефикасност, резултатност и прозрачност.
  • ОП „Наука и образование за интелигентен растеж“. Последна, но може би най-важна програма, тъй като финансира научни изследвания и проекти, свързани с технологично развитие – един от приоритетите на европейската стратегия за развитие на Общността до 2020 година.

В заключение – Европа инвестира достатъчно всеобхватно и мащабно в България. Доколко всеки един от нас ще инвестира в Европа, България и най-вече в себе си, зависи само и единствено от самия него. С други думи, инвестирай за да получиш.

Advertisements

Пасторално

DSC_0235Методи беше средностатистически българин – от новите столичани. На близо 50 години, той живееше в малък апартамент в един от вървежните квартали на София. Имаше двама сина – Петър и Павел, които от години не живееха в милата ни родина. Единият завърши медицина в реномиран български университет, но веднага след като получи дипломата си замина на специализация в Германия, където остана да живее и работи до ден днешен. Другият – археолог по образование и душа, изследваше далечни земи, изпълнявайки заръките на богати държави, желаещи да повдигнат и без това богатото си самочувствие с незнайни факти от иначе бедната си история. Съпругата на Методи – Милена, реши да търси собственото си щастие далеч от него. Преди повече от година, дали заради кризата на средната възраст или просто заради силното си чувство на егоцентризъм, тя реши да търси нови места, нови хора и нова любов. Замина за Италия, където – вместо светло бъдеще със загорял от слънцето напет римлянин, намери само нископлатена работа, фалшиви приятели и много алкохол, който да заличава мрака в съзнанието й всяка вечер. Рядко се обаждаше на Методи, въпреки че й липсваше. Не топлата му ласка и милата дума, а спокойствието, което й даваше заплатата му. Рядко се обаждаха и децата. Забързани в работното си ежедневие, нито Петър, нито Павел се сещаха да чуят бащиния глас. Добре ли звучи, има ли нужда от нещо, ще вдигне ли слушалката изобщо.

Такъв беше животът на Методи през последната една година – безвремие, което все по-често го караше да мисли за живота, за смисъла от това да продължаваш да се бориш, за следата, която всеки от нас остава след себе си и за тази, която времето и обстоятелствата остават в нас самите. Вътрешният му глас крещеше за промяна – тиха, спокойна, обмислена, но радикална.

Методи беше родопчанин по рождение. Преди да постъпи в Софийски университет той живееше в сгушеното под полите на Родопа планина китно село Триград. Само на няколко километра от българо-гръцката граница, три пъти граденият Триград носеше във вените си топлата кръв на родопчани – отрудени от тежкия живот на село, винаги готови на битка – за оцеляване или свобода, но винаги усмихнати и гостоприемни. Именно от този дух и енергия имаше нужда Методи в този момент, за да се освободи от тъмната екзистенциална дупка, в която беше попаднал. Имаше нужда от упората, която дава бащиното. Имаше нужда от светлината на железния светилник, за който Талев му разказваше, докато беше малък, четейки опърпана книжка на озарения от слънцето южен склон над селото.

След като обмисли добре своето решение, изгубеният родопчанин събра малко дрехи, освободи се от работа, приготви колата и замина. Реши да се върне за известно време в родния Триград, воден от неистовото желание да намери спокойствие за душата си. Пътува дълго. Времето беше топло и слънчево – нетипично за късната есен, която бе обзела София. Не усети времето, за което стигна до Триградското ждрело. Беше пропуснал няколкото часа, през които шофираше машинално по магистрала “Тракия”. Едва острите завои, тесният път и безконечните пропасти, издълбани през годините в твърдия гранит от буйните планински води, го върнаха в осъзнатата реалност.

Пристигна в ранния следобед. Все още не бяха продали семейната къща, която обаче не бе пощадена от силата на времето. Мазилката беше започнала да се лющи, залепените по стъклата на прозорците стари вестници, чиято цел беше да предпазят вътрешността от изпепеляващите лъчи на лятното слънце, бяха избелели, дворът се беше превърнал в красив кехлибарен килим, изпъстрен от изпадалите листа на безформените корони на старата овошна градина. По всичко личеше, че имотът не се стопанисва от години, но вратите бяха все така добре залостини, прозорците здрави, а плодовете необрани. Родопчани уважаваха ближния и никога не биха посегнали върху чуждото. Животът ги бе научил, че срещу суровите изпитания на планината могат да се изправят само ако са единни, уважават се и си помагат. Ето защо никой не бе посмял да разбие и ограби старата запустяла къща.

Минаха няколко дни, през които Методи беше зает с домашната работа. Почисти изпадалите листа и гниещи плодове, изгори изсъхналата от слънцето трева, проветри вътрешните помещения, поправи остарелия водопровод и закова няколко от счупените дъски на стълбите, водещи към втория етаж. Всичко това му помогна да запълни съзнанието си с мисли, позволили да прикрие раната, която кървеше в собствената му душа от известно време. Тази благодат обаче не беше вечна. Той имаше нужда от споделяне. Имаше нужда да разкаже всичко, което му се бе случило през годините, откакто беше напуснал бащината стряха и бе поел по собствения си път. Тези му желания го накараха да осъзнае, че в селото не е останал нито един от приятелите, с които бе прекарал детството си. Всеки един от тях беше уловил полъха на собствения си вятър, който го бе отвел далеч от планината. Мистичната й енергия не бе успяла да задържи времето, което безвъзвратно беше оставило следите си върху миналото, настоящето и бъдещето на селото, на родопчани и на Методи. След като разпита в местната кръчма за Станчо, Иван, Николай и Милен, той разбра, че и те като него  може би търсеха своята хармония някъде далеч от родното място.

Мина ден, минаха два, Методи все по-често започваше да се връща в онова болезнено състояние на угриженост, което изпиваше всяка капка енергия, живееща в душата му. След като свърши всичката домакинска работа, която превърна запустялата къща отново в дом, сблъска се с болезнената реалност, че макар и под родната стряха отново е сам, той реши, че свежестта на гората би могла да донесе така жадуваното спокойствие. Сливането с природата в най-натуралния й вид щеше да му помогне да събере мислите си отново и да опита да ги подреди.

Само след няколко минути с кола, той паркира в подножието на еко-пътека, която отвеждаше зажаднелите за природни изживявани туристи към популярните Смолянски водопади. Тръгвайки нагоре по планинската пътека, Методи подмина няколко остарели и изоставени сгради, прикрити зад избуялата дива растителност. “С труд и упоритост всичко се постига”, прочете върху каменна колона, която преди години е била вход към местното предприятие за развъждане на риба. Малко по-настрани от сервизните помещения бяха и самите басейни, които тънеха в разруха и само идеалната геометрия помежду им напомняше, че това не са чудати природни форми, а творения на пренавития социалистически строй. Малко по-нагоре, веднага след стария каменен мост, от който невръстните родопчани ловяха риба навремето, стоеше новият информационен център, построен по европейски стандарт с европейско финансиране. Покривът беше нареден по традиционна родопска технология – с речни камъни, модерни габиони спираха свлачищните процеси, а коминът пушеше кокетно в очакване на зажаднели за знание туристи. Какъв контраст – помисли си Методи. Може би след време и тази модерна постройка ще изживее наказанието на времето, така както го прави старият рибарник, така както го прави и той самият. Песента на горските птички го върна в реалността и той реши да продължи нагоре. Следваше живописна пътека, подаряваща красиви гледки на дървени мостове, реещи се водопади и разхлаждащи водни пръски. Макар и през есента, времето беше топло и човек имаше нужда от водната прохлада на природата. На връщане от красивата панорамна площадка, която беше естествен завършек на пътеката, Методи мина покрай къщата на бай Илия, който той помнеше от детските си години. Красива бяла къща и двор с голяма оранжерия. Методи погледна с любопитство, като се надяваше да зърне зад ъгъла стария си познайник. Мина покрай оранжерията, от която се носеше смрад на гниещи отпадъци. Дървените колове все още придържаха насъжденията от летни домати, които очевидно никой не беше събрал. Черни листа и стичащ се по стеблата сок. Това беше нетипична гледка за къщата на бай Илия, който се славеше в района като виден домошар и скопосаник. Методи се приближи към постройката в двора и тогава забеляза детайлът, който го вледени. Черно-бял некролог и черна забрадка, набързо завързана на входната врата. Очевидно старецът се беше споминал в средата на лятото. Няколко дни след случката Методи разбра, че децата му са се прибрали само за ден. Погребали покойника, заключили къщата и си тръгнали. Служебни ангажименти – оправдали се те, отпрашвайки със скъпарските си возила.

Гледката на безлюдната къща още повече натъжи Методи. Историята го върна обратно в реалността, която за пореден път зашлеви безжалостната си плесница по сбръчканото лице на родопчанина. Тежка въздишка и тих плач – това беше неговият начин да се сбогува със стария си познайник от детството.

Шарена табела с надпис “Монсанто” беше забучена на няколко места около старата нива, при която Методи спря за малко преди да се върне в селото. Това беше нивата, където той беше създаден, където пое първата си глътка въздух и където беше откърмен. На тази нива той помнеше своята майка, баба и леля, които отглеждаха тогавашните родопски картофи и смолянски фасул, даващи препитание за много народ от суровата земя. Култури, осигуряващи спокойствие и устойчивост на земята и на хората, които сега бяха заменени от модифицирани семена, произведени от международна корпорация със съмнителни практики. Старите привички се бяха превърнали в модерни проекти на висока цена.

– Родопски мед ли търсиш, синко, провикна се прегърбена старица към Методи, който се беше отнесъл в мислите си.

– Себе си търся, бабо, отговори й той и се учуди от болезнената искреност, с която й отвърна. Загубил съм се и си търся душата. Върнах се от София да диря спокойствие в планината, но не го намирам. Всичко се загуби, светът се преобърна. Когато бях дете, планината ми даваше увереност и спокойствие, а сега не се получава. Няма ги майка, татко, децата и жената. Няма ги приятелите, няма ги безгрижните дни. Няма го и бай Илия. Няма нищо…

– Не успяваш синко, защото търсиш на грешното място. Обърни се и погледни. Обърни се, но не на север, не на юг. Там склоновете са еднакви. Обърни се към себе си. Всичко е в теб – и хармонията, и спокойствието и увереността. Планината е място за споделяне. Понякога топло и слънчево, понякога студено и мрачно, но винаги красиво. Не очаквай да получиш миналото обратно, защото дори и планината не може да ти го върне. Тя може да те изслуша и окуражи, но не може да те насочи. Тръгвай и води. Само така ще продължиш и ще излезеш от бездната.

Методи не отвърна нищо. Целуна старицата по загрубялата страница, качи се в колата и замина. Прибра се в къщата по залез. Събра багажа си, заключи вратите и отпътува обратно към София. Върна се променен. Смени собствената си нагласа и разбиране за живота и природата. Това му помогна да превърне София в собствената си Родопа планина, която му подаряваше пасторалните си гледки всеки ден, стига да имаше очи да ги види. Получи онази способност, която орлите бяха отвоювали от планината – полетът към безграничната свобода.